…Издалеч – през тунела от горски дървета – то изглеждаше весело и пременено, сияещо с необичайно чист и равномерен златистожълт цвят. Приближих се: оказа се изоставено поле, отдавна неразоравано и незасявано, и вече гъсто обрасло с някакви ниски храстовидни растения. От тях изведнъж лъхна приятен, леко горчив аромат на цветя. Та това е обикновена злина*, спомних си аз прочетеното някога в атласа по ботаника. Нещо като плевел…

Свеж вятър пробяга над живия килим. Цялото поле закипя и запрелива от златисти вълни, които достигаха до сенчестата стена на гората, образувайки невероятен контраст от тъмнозелено и светложълто. В съзнанието ми изникна сравнението „като скъпоценен бокал с обков от малахит”. Високо в знойното юнско небе кръжеше каня**. Жегата вещаеше буря. Над западната част на хоризонта вече чернееше огромен облак, набъбващ от дъжд. Единствено в зенита неравните, бързо разместващи се краища на облаците светеха ослепително като разтопено сребро, от което струеше изгаряща светлина. Вятърът се усилваше. Всички цветове на обикновената злина се разлюляваха лудешката, сякаш изпълнявайки някакъв екзотичен танц.

Страстно и непрестанно звънтяха гласовете на множество невидими за очите чучулиги. Сякаш преди бурята пееха и цветята, и гората, и това отдалечено от човешки селища поле. Но ето, някъде от небето се спуснаха чучулиги – досущ като топли сиви топченца – и увиснаха над храстчетата на обикновената злина. Някои от тях кръжаха над самото поле, прехвръквайки от цвят на цвят и изпълвайки горската окрайнина с нестихваща гълчава. Други, пърхайки бързо с крилца, се издигаха вертикално и оставаха да висят на около четири–пет метра над земята и също толкова силно възхваляваха живота.

По цялото небе се диплеха буреносни облаци, тук-там синьо-розови, сякаш нажежени отвътре. Видях, че над гората е останала само една небесносиня пролука, от която като водопад бликаха към земята лъчи, които обливаха всички лятноцъфтящи благоуханни растения с топла, мека светлина. А в напрегнатия, изпълнен с електричество въздух мълчаливо бушуваше вихрушка от летящите наоколо пухчета на трепетликите. Някъде наблизо обаче удари оглушителен гръм и първите големи дъждовни капки шумно изплющяха по златните цветове на обикновената злина. В мига, в който ливна пороят, се видя как цялата жива природа въздъхна непринудено и облекчено, как всички дървета, растения, птици и животни се зарадваха на блестящия, бушуващ и изтъкан от дебели водни струи дъжд.

Мокър до кости, сам насред замъгленото и изведнъж притихнало поле, притиснато сякаш от стихията, аз също се наслаждавах мълчаливо на опияняващото щастие, при което веднъж, най-много два пъти в годината на човек му се отдава да види и почувства това прекрасно смущение в природата.

_________________
* Обикновена злина (рус. сурепка обыкновенная) (лат. Barbarea vulgaris R. Br.) – вж. Китанов, Борис, Разпознаване и събиране на билки, София: Земиздат, 1987. Обикновената злина, наричана още „зимниче” и „збина”, е двугодишно или многогодишно тревисто растение от семейство Кръстоцветни с голо стъбло. Цъфти в жълто. Прилича на дивия синап, дивата репичка и др. – Б. пр.

** Каня (лат. Milvus) – род дневни грабливи птици от разред Ястребоподобни (Accipiterformes), семейство Ястребови (Accipitridae). – Б.пр.

... Отдалече, в горския коридор, то ми се стори весело и гиздаво, сияещо в необикновено чисто и равномерно жълто. Приближих се: беше изоставено поле, отдавна не разоравано и не засявано, и вече гъсто обрасло с някакви невисоки храстовидни растения. Изведнъж от тях лъхна приятен горчиво-цветен аромат. «Ама това е рапица, — спомних си аз ботаническия атлас, който някога бях чел, — нещо като бурен...».

Свеж вятър пробяга над живия килим, цялото поле затрептя и заискри със златисти вълни, които бързо достигаха сенчестата стена на гората, създавайки удивителен контраст от тъмно-зелено и ярко жълто. «Като скъпоценна чаша в малахитова обковка» — проблесна за миг сравнение.

Високо в знойното юнско небе се рееше ястреб. Жегата предвещаваше буря. Над западната част на хоризонта вече тъмнееше грамаден облак, набъбващ от дъжд. И само в зенита неравните, бързо отместващи се краища на облаците ослепително блестяха като разтопено сребро, излъчвайки нетърпима светлина. Вятърът се усилваше, цветовете на рапицата бързо се разлюляха, като че ли изпълняваха някакъв екзотичен танц.

Страстно и непрестанно звънтяха множество невидими за окото чучулиги. Като че ли преди бурята пееха и цветята, и гората, и това далечно от човешките селища поле. Но ето топли сиви топчици паднаха някъде от небето и увиснаха над храстчетата златиста рапица. Някои чучулиги се виеха над самото поле, пърхайки от цветче на цветче и изпълвайки местността с нестихващи натяквания. Други, като трептяха често с крилца, се издигаха вертикално и увисваха на четири-пет метра над земята, шумно прославяйки живота.

Буреносните облаци се трупаха по цялото небе, тук-таме синкаво-розовати, като нажежени отвътре, и аз видях, че над гората е останал само неголям светлосинкав прозорец, от който като прав широк водопад си пробиваха път към земята лъчи, които заливаха с топла мека светлина целия летен благоухаещ цъфтеж. А в напрегнатия, изпълнен с електричество въздух, беззвучно вилнееше вихрушка от летящ наоколо трепетликов пух . Но ето, някъде оглушително тресна гръм и първите едри капки дъжд шумно шибнаха по златото от рапични цветове. В този миг, когато дойде пороя, изведнъж ми се стори, че цялата жива природа волно и облегчено въздъхна, че всички дървета, растения, птици и зверове се зарадваха на искрящия, предизвикващ вълнение дъжд, изтъкан от дебели водни струи.

Мокър до кости, сам сред замъгленото и внезапно притихналото, като че ли притиснато от стихията поле, аз също мълчаливо се наслаждавах на упоителното щастие на човек, на когото веднъж, най-много два пъти в годината се е паднало да види и да почувства прекрасния смут в природата.

Отдалеч, в коридора между дърветата, то ми стори весело и празнично, сияещо с необикновено чист и равномерен жълтеникав цвят. Аз се приближих: това беше изоставена нива, отдавна не орана и не засявана, а сега потънала в някакви ниски растения- храстчета. От тях изведнъж полъхна приятен възгорчив аромат на цветя. „Да, това е рапица – спомних си някога разглеждания ботанически атлас, - някакъв плевел...”.
Хладен вятър подухна над живия килим, цялата нива затрептя и заблестя в преливащи една в друга златни вълни, които стигаха да засенчената от слънцето стена ня гората, като създаваха чуден контраст от тъмно-зелено и ярко-жълто. „Като скъпа метална чаща в малахитова рамка” – проблясна в съзнанието ми.
Високо в знойното юнско небе се рееше каня. Жегата предвещаваше буря. Над западната част на хоризонта вече тъмнееше огромен облак, набъбнал от дъждовни капки. И само в най-високата част неравните, бързо местещите се краища на облаците ослепително блестяха като разтопено сребро, изливайки непоносимо силна светлина. Вятърът се усилваше, всички съцветия на рапицата се люшкаха, сякаш изпълняваха някакъв екзотичен танц.
Пееха, страстно и непрестанно множество невидими за окото чучулиги. Сякаш преди бурята пееха и цветята, и гората, и тази отдалечена от селищата на хората нива. Но ето че топли сиви топчици паднаха отнякъде от небето и увиснаха над стъблата на златистита репица. Някои чучулиги кръжаха над самата нива, прехвръквайки от цветче на цветче и изпълвайки околността с нестихващо цвърчене. Други, с бързо трептящи крилца, се издигаха вертикално и увисваха на около четири-пет метра над земята и също така всеотдайно славеха живота.
Буреносните облаци се трупаха по цялото небе, тук-там синкаво-розови, сякаш разтопени отвътре, и аз видях, че над гората е останало само едно малко светлосиньо прозорче, от което като бърз широк водопад се устремяваха към земята лъчи, заливайки с топла мека светлина целия летен благоухаещ цъфтеж.
А в напрегнатия, пълен с електричество въздух беззвучно бушуваше веявица от летящ наоколо трепетликов пух. Но ето някъде оглушително удари гръм, и първите едри капки дъжд шумно шибнаха по златото на рапичните цветове. В мига, в който започна проливният дъжд, изведнъж ми се стори, че цялата жива природа свободно и облекчено въэздъхна, че всички дървета, растения, птици и зверове се зарадваха на искрящия, неочакван, изтъкан от широки водни струи, дъжд.
Целият вир-вода, сам сред забулената и внезапно притихнала, сякаш притисната от стихията нива, аз също така мълчаливо се наслаждавах на омайното щастие на човек, на който един, най-много два пъти в годината му се е случило да види и усети прекрасната промяна в природата.

… Отдалече, в тунела от дървета, то изглеждаше весело и нагиздено, сияещо в необикновено чиста и равна жълта премяна. Приближих се: това беше изоставено поле, не орано и не засявано отдавна, сега гъсто обрасло с някакви невисоки храстовидни растения. Внезапно от тях се понесе приятен горчиво-цветен аромат. „Та това е зимниче, - спомних си четен отдавна атлас по ботаника – от рода на плевелите…“.
Над живия килим пробяга свеж вятър, цялото поле заигра в преливащи се златисти вълни, които, достигайки до потъналата в сянка стена на гората, образуваха удивителен контраст между тъмно-зеленото и ярко-жълтото. „Като скъпоценна чаша с малахитов обков“ – хрумна ми сравнението.
Високо в знойното юнско небе се рееше хвърчило. Жегата предвещаваше буря. Над западната страна на хоризонта вече тъмнееше огромен облак, натежал от дъжд. И само в зенита разкривените, бързо менящи се краища на облаците блестяха ослепително като разтопено сребро, излъчвайки непоносима светлина. Вятърът се усилваше, всички съцветия на зимничето бързо се люлееха, сякаш изпълняваха някакъв екзотичен танц.
Звънтяха, страстно и непрестанно, множество гласове на невидими за окото чучулиги. Сякаш преди бурята пееха и цветята, и гората, и това отдалечено от човешките селения поле. Но, ето че топли сиви бухнали облачета изпопадаха някъде от небето и увиснаха над храстчетата златисто зимниче. Някои от чучулигите се виеха над самото поле, прехвърчайки от цветче на цветче и изпълвайки околността с безспирно цвърчене. Други, често трепкайки с крилца, се издигаха вертикално, увисваха на четири-пет метра над земята и също гръмко прославяха живота.
Предбуреносните облаци се трупаха по цялото небе, някъде синьо-розови, като че нажежени отвътре и аз видях, че над гората беше останал само малък синкав прозорец, от който в прав широк водопад струяха към земята лъчи, заливайки с топла мека светлина цялото лятно благоухаещо цветно море. А в изпълнения с електрическо напрежение въздух беззвучно бушуваше вихрушка от хвърчащи трепетликови пухчета. Но, ето че някъде оглушително удари гръм и първите големи капки дъжд шумно плиснаха по златните цветове на зимничето. В мига, когато дойде пороят, внезапно ми се стори, че цялата жива природа свободно и облекчено си отдъхна, че всичките дървета, растения, птици и животни посрещнаха с радост искрящият, проблясващият, изтъкан от дебели водни струи, дъжд.
Прогизнал до кости, сам сред притъмнялото и изведнъж притихнало, като че занемяло под стихията поле и аз мълчаливо се наслаждавах на упоителното щастие на човека, комуто единствен е дадено, от редките два пъти в годината, да види и почувства прекрасната тревожност на природата.

Из далеко, от горския коридор, изглеждаше весело и спретнато и сияеше с необикновено чиста и равна жълтевина. Приближих се по-наблизо: това беше едно запуснато поле, което отдавна не бе орано и сеяно, и вече бе гъсто обрасло с невисоки храстовидни растения. Внезапно, от тях долових полъх с приятен, горчиво- цветист аромат. “Да, това е рапица, припомних си отдавна четен ботанически атлас- някакъв вид бурен“.
Свеж ветрец пробяга над живия килим и цялото поле заигра, преливайки се в златисти вълни, които заприиждаха към засенчените от слънцето стени на гората, като тъмно-зеленото създаваше удивителен контраст с ярко жълтото. “Подобно на скъпоценна чаша с малахитов обков“-сравнението изплува в съзнанието ми.
Високо в знойното юнско небе кръжеше ястреб. Горещината вещаеше буря. В западната част на хоризонта тъмнееше огромен облак, набъбнал с дъжд.
А точно високо на небосклона, ослепително проблясваха неравните контури на облаците , бързо-движещи се като разтопено сребро ,и излъчваха нетърпимо сияние. Вятърът се усили и всички съцветия на рапицата веднага се залюляха, сякаш изпълняваха някакъв екзотичен танц.

Звънливо пееха, страстно и непрестанно, много невидими за окото чучулиги. Сякаш преди бурята пееха и цветята, и гората , и това, отдалечено от селищата на хората, поле. И ето, топли сиви топчици паднаха някъде от небето и застинаха над храстите от златна рапица. Някои чучулиги кръжаха над полето, прехвръквайки от цвят на цвят, и изпълваха пространството с неспирно чуруликане. Други, бързо трепкайки с крила, се издигаха вертикално и зависваха на 4-5 метра над земята, като също така гръмко славеха живота.
Буреносните облаци се трупаха по цялото небе, тук -там синкаво-розовеещи , сякаш нажежени от вътре, и аз видях, че над гората остана само един голям синкав прозорец, от който струяха до земята лъчи като широк водопад, заливайки с топла мека светлина целият благоуханен летен разцвет.
Във въздуха, напрегнат и наелектризиран , мълчаливо бушуваше виелица от пуха на трепетликите. Внезапно някъде падна оглушителен гръм и първите големи дъждовни капки заплющяха по златните цветове на рапицата.

В мига, в който се отприщи пороят, сякаш отведнъж цялата жива природа въздъхна, свободна и облекчена, и всички дървета, растения, птици и животни се изпълниха с радост от искрящия, напорист, изтъкан от дебели водни струи, дъжд.
Прогизнал до кости, сам сред заоблаченото и изведнъж притихнало, като че ли смазано от природните стихии поле, аз мълчаливо се наслаждавах на упоителното щастие на човек, на когото е дадено един, може би два пъти годишно, да види и усети прекрасна суматоха в природата.

... Отдалече, в горския коридор, то се показа весело и изящно, сияещо с необикновено чиста и гладка жълтевина. Аз дойдох по-близо: това беше занемарено поле, отдавна не орано и не засявано, и сега с гъсто пораснали някакви невисоки растения - храстчета. От тях внезапно долетя приятен горчиво-цветен аромат. " Да, това е рапица, - спомних си аз някога прочетения ботанически атлас - нещо като бурен...".

Свеж вятър повя над живия килим, цялото поле заигра и запрелива с златисти вълни, които достигаха до осветената от слънцето стена на гората, образувайки удивителен контраст от тъмнозеленото и яркожълтото. " Сякаш скъпоценна чаша в малахитова украса" - мерна ми си сравнението.
Високо в знойното юнско небе се рееше ястреб. Жегата предвещаваше буря. Над западната част на хоризонта вече тъмнееше грамаден облак, набъбнал от дъжд. И само зенитът на неравните, бързо разбъркващи се краища на облаците ослепително светеше като разтопено сребро, излъчвайки нетърпима светлина. Вятърът се усилваше, всичките съцветия на рапицата бързо се разприпкаха, сякаш изпълняваха някакъв екзотичен танц.

Звънеше, страстно и не преставайки, множество, невидимо за очите, от чучулиги. Сякаш пред бурята пееха и цветята, и гората, и това далеко от човешките селища поле. Но ето топли сиви бучки паднаха отнякъде от небето и увиснаха над храстчетата златиста рапица. Някои чучулиги се виеха над самото поле, прехвърчайки от цвят на цвят и изпълвайки околността с не млъкващо бръмчене. Други, с често трепкащи крилца, се издигаха вертикално и зависваха на четири-пет метра от земята и също гръмко прославяха живота.

Предбуреносните облаци се настаняваха по цялото небе, на места синкаво-розови, сякаш нагорещени отвътре, и аз видях, че над гората остана само неголям син прозорец, от който като прав широк водопад, се промъкваха към земята лъчи, заливайки с топла, мека светлина целия летен благоухаещ цъфтеж. А в напрегнатия, изпълнен с електричество въздух беззвучно бушуваше виелица от летящия наоколо трепетликов пух. Но ето че някъде оглушително удари гръм, и първите големи капки дъжд шумно шибнаха по златните цветове на рапицата. В този миг, когато дойде пороят, сякаш изглеждаше, че цялата жива природа свободно и облекчено въздъхна, че всички дървета, растения, птици и зверове се зарадваха на свистящия, плътен, изтъкан от дебели водни струи, дъжд.

До кости мокър, сам сред помраченото и изведнъж притихнало, сякаш задавено от стихията, поле, аз също мълчаливо се наслаждавах с упоителното щастие на човек, на когото един, много рядко два пъти в годината се удава да види и усети прекрасното объркване в природата.

От разстояние ... в коридора от гора, изглеждаше забавна и елегантно блестяща, сияеща необичайно ясна и плоска низина. Аз дойдох по-близо: това беше изоставена нива, отдавна неорана и несяна, и сега гъсто обрасла с растения-ниски храсти. От тях изведнъж се разнесе приятен горчиво-цветен аромат. "Да, това е зимен кресон - спомням си, че веднъж прочетох в ботаническия атлас - нещо от рода на зимния кресон...".

Свеж вятър премина над живия килим,цялата нива заигра и запрелива от златисти вълни, които потъваха в сенчестите стени на гората, образувайки невероятен контраст на тъмнозелено и светложълто. " Като рамкирана скъпоценна чаша от малахит" - мярна ми се сравнение.

Високо в знойното юнско небе кръжеше хвърчило.Топлината предзнаменуваше буря.Огромен облак подут от дъжд вече помрачаваше западния хоризонт . И само в зенита неравномерно бързо изместващите се краищата на облаците ослепително заслепяваха разтопеното сребро, което се изцеждаше от нетърпимата светлина. Вятърът се увеличи, всички съцветия на кресонa бързо се залюляха, сякаш извършваха някакъв екзотичен танц.

Звънене, страстно и без спир, на много невидими за окото чучулиги. Като че ли преди бурята пяха и цветята, и гората, и тази далеч от населените места нива. Но ето ,топлите сиви буци паднали някъде от небето и увиснали над храстите златни кресона. Някои от чучулигите се извиваха над самата нива, прехвъркайки от цвят на цвят и допълваха непрестанното пилене. Други, често пърхащи c крила ce повдигнаxa вертикално и кръжаха над четири или пет метра над земята,и също на висок глас хвалиxa живот.

Зловещи облаци се издигаха над небето, тук и там синьорозови, сякаш нажежени отвътре, и видях, че над гората има само леко синкав прозорец,от който директен и широк като водопад се провираше към земята лъч , заливайки с топла мека светлина всички летни благоухаещи цветя. И в напрегнатият,зареден с електричество въздух , мълчаливо бушуваше виелица oт летящият наоколо пух от трепетлика . Но някъде оглушително удари гръм,и първите големи дъждовни капки, шумно забарабаниха по златните цветове на кресонa. В момента, когато дойде пороя, изведнъж изглеждаше, че цялата жива природа свободно и облекчено въздъхна, че всички дървета, растения, птици и животни се зарадваха на пенливия,плътен, изтъкан от дебелите водни струи, дъжд.

Измокрен до кости,сам по средата на затъмненaта и вече приглушена, сякаш смазана от стихията нива , аз също се наслаждавах мълчаливо на тишината,на опияняващото щастие на човекa, който един,най-много два пъти годишно успее да види и почувства прекрасното безпокойство на природата.

От разстояние ... в коридора гора, изглежда забавно и елегантен блестящ необичайно ясно и нивото на пожълтяване. Аз дойдох по-близо: тя беше изоставена нива, не бяхте орали и разпръснати от, и сега гъсто обрасъл с растения, някои ниски храсти. От тях изведнъж се разнесе приятен горчиво-цветен аромат. "Да, това е зима кресон - Спомням си, че веднъж прочетох ботанически атлас - малко трева ...".

Fresh вятър беше преминал през хола килима и започна да играе цялата област zaperelivalos златни вълни, които dokatyvayutsya да сенчести стени слънце дървен материал, образувайки невероятен контраст на тъмно зелено и светло жълто. "Like скъпоценен малахит купа джанта" - мярна сравнение.
Високо в небето кръжеше страстен кайт юни. Буреносен топлина. Над западния хоризонт е помрачена огромен облак подуване дъжд. И само в зенита неравномерно бързо измества краищата на облаците незаслепяващи разтопено сребро, която се изцежда от недопустимо светлина. Wind увеличи, всички цветове на изнасилване бързо се люлееха, сякаш извършване на екзотичен танц.

Rang, страстно и без спир, много невидим за окото чучулигите. Ако преди бурята пяха и цветя, и гората, и това е далеч от населените места област. Но тук е най-топли сиви буци паднаха някъде в небето и кръжаха над храсти златна рапица. Някои чучулиги кръжаха над pereparhivaya на полето от цвете на цвете и попълване на края Непрестанни трион. Други, често пърхащи крила повдигнати вертикално и кръжаха м в четири или пет над земята, а също и на висок глас похвали живот.

Зловещи облаци се издигаха над небето, тук и там синьо-розово, сякаш нажежен от вътре, и видях, че над гората има само леко синкав прозорец, от който пряко най-широкия водопад разби на земята греди, налива топли меки леки ароматни цъфти през цялото лято. И в един стегнат, електричество изпълваше въздуха мълчаливо бушува виелица лети наоколо трепетлика пух. Но тук някъде оглушителен гръм, и първите големи дъждовни капки шумни hlestanuli златни цветове на изнасилване. В момента, когато дойде пороя, той изведнъж изглеждаше, че всички диви животни е безплатна и облекчение, че всички дървета, растения, птици и животни щастлив пенливи, vspoloshnomu, изтъкан от дебелите водни струи, дъжда.

Облян в кожата, една от мъгляви и изведнъж приглушена, сякаш смазана от елементите на областта, аз също се радваше на тишината опияняващо щастие на човек, който е един, може би два пъти годишно дава да се види и почувства прекрасно объркването в природата.