A theme of the age, at least in the developed world, is that people crave silence and can find none. The roar of traffic, the ceaseless beep of phones, digital announcements in buses and trains, TV sets blaring even in empty offices, are an endless battery and distraction. The human race is exhausting itself with noise and longs for its opposite—whether in the wilds, on the wide ocean or in some retreat dedicated to stillness and concentration. Alain Corbin, a history professor, writes from his refuge in the Sorbonne, and Erling Kagge, a Norwegian explorer, from his memories of the wastes of Antarctica, where both have tried to escape.
And yet, as Mr Corbin points out in "A History of Silence", there is probably no more noise than there used to be. Before pneumatic tyres, city streets were full of the deafening clang of metal-rimmed wheels and horseshoes on stone. Before voluntary isolation on mobile phones, buses and trains rang with conversation. Newspaper-sellers did not leave their wares in a mute pile, but advertised them at top volume, as did vendors of cherries, violets and fresh mackerel. The theatre and the opera were a chaos of huzzahs and barracking. Even in the countryside, peasants sang as they drudged. They don’t sing now.
What has changed is not so much the level of noise, which previous centuries also complained about, but the level of distraction, which occupies the space that silence might invade. There looms another paradox, because when it does invade—in the depths of a pine forest, in the naked desert, in a suddenly vacated room—it often proves unnerving rather than welcome. Dread creeps in; the ear instinctively fastens on anything, whether fire-hiss or bird call or susurrus of leaves, that will save it from this unknown emptiness. People want silence, but not that much. | Една от темите на века, поне в развитите страни, е копнежът на хората за тишина, която не могат да намерят. Бученето на уличния трафик, непрестанното писукане на телефони, електронните съобщения в автобуси и влакове, светещите телевизори в офисите дори и да няма никой, са неизчерпаем източник и повод за разсейване. Човечеството е изтощено от шум, а жадува за обратното – било то сред дивата природа, сред необятието на океана или в някое място за уединение, отдадено на спокойствие и размисъл. Ален Корбин, професор по история, пише от своето убежище в Сорбоната, а Ърлинг Каге, норвежки изследовател - от спомените си за антарктическата пустош - места, където и двамата са се опитали да избягат. И все пак, както посочва г-н Корбин в „История на тишината“, шумът в днешно време не е повече отколкото е бил някога. Преди появата на пневматичите гуми, градските улици са кънтели от заглушаващото тракане на колела с метален обков и на конски подкови по кълдъръма. Преди доброволната изолация в мобилните телефони, автобусите и влаковете биваха огласяни от разговори. Вестникарите не оставяха стоката си да стои на безмълвен куп, а я рекламираха с пълен глас, подобно на продавачите на череши, теменужки и прясна скумрия. Театърът и операта биваха оглушавани от шумотевицата на аплаузи и освирквания. Дори селяните на полето пееха докато работеха тежкия си труд. Сега вече не пеят. Промяната не е толкова в нивото на шума, който в миналото също е бил повод за оплаквания, а в нивото на разсейване, заемащо пространство, което може да бъде обхванато от тишината. Настъпва и друг парадокс, защото когато тя наистина нахлуе – в дълбините на някоя борова гора, сред голата пустиня, в стая, която внезапно е останала празна – често се оказва по-скоро изнервяща отколкото радушно приета. Промъква се страхът; слухът инстинктивно се захваща за каквото и да е, било то съскането на огъня, крясъкът на някоя птица или шепотът на листата, което да го избави от тази непозната празнота. Хората искат тишина, но да не е прекалено. |