Non so in qual modo, ma i miei scolarini erano venuti a sapere che quel giorno era il mio compleanno. Me li vidi arrivare alla scuola col vestito delle feste e con un regalino tra le mani.
Chi mi portava una penna elegante, chi un libriccino da messa, chi un astuccio da lavoro, chi un bel mazzo di fiori freschi. Io fui consolata e attristata da quella vista: consolata perchè qualunque segno di gratitudine o d'affetto che mi venisse da quei buoni figliuoli mi toccava il cuore e mi faceva parer leggiero ogni sacrifizio: attristata, poichè pensavo che i denari occorsi in quelle compre, potevano venir destinati a più nobile uso. A ogni modo, accolsi serenamente quelle care dimostrazioni d'amore.
Un bambino solo, il più povero, non mi offrì nulla: ma dal suo contegno imbarazzato e dal suo visetto malinconico argomentai quanto dovesse soffrire. Lo chiamai e quando l'ebbi vicino me lo strinsi ripetutamente fra le braccia, baciandolo. Incoraggiato da quelle carezze, il poverino mi pose tra le mani un involtino e fuggì vergognoso.
Sorpresa e incuriosita, lo aprii senza che nessuno potesse accorgersene. Vi erano.... indovinate!.. Tre pallottoline di zucchero!
Lo richiamai subito da me.
--Lo sapevi che mi piacesse lo zucchero? gli chiesi sorridendo.
--Me lo sono figurato! Mi piace tanto a me!
--E tu, ripresi commossa, l'hai certo chiesto alla mamma e....
--No signora! replicò prontamente, non ho chiesto nulla a nessuno; glie l'ho serbato proprio io, di mio....
--Ma pure....
--La nonna, quando mi dà il caffè e latte, mi mette sempre nella chicchera due o tre pallottoline di zucchero per indolcirlo. Io ho levato lo zucchero....
--E il caffè e latte?... chiesi con la gola serrata.
--L'ho preso amaro!
Mario, piccolo Mario, dove sei tu? Forse il fumo delle officine avrà annerito il tuo viso d'angelo, forse a quest'ora lavorerai i campi dove biondeggia la messe e si matura, al sole, la vite, forse ti accoglieranno le navi avventurose dove il lavoro è sì duro, la speranza sì fallace....
Ma chiunque tu sii, operaio, agricoltore o uomo di mare, il tuo posto è fra i nobili cuori, per quali l'amore è sacrifizio, l'abnegazione, dovere.
Mario, piccolo Mario, se tu per un momento potessi entrare nella mia stanzetta da studio, vedresti molte carte, molti libri, molti ninnoli; e vedresti anche, custoditi in una piccola campana di vetro, tre pezzetti di zucchero, un nome, una data! | Не зная по какъв начин, но малките ми ученици бяха узнали, че онзи ден бе рожденият ми ден. Видях ги да влизат в училище с празнични дрехи и с подаръче в ръце. Едни ми бяха донесли луксозна химикалка, други – литургийна книжка, трети – несесер за шиене, а четвърти – голям букет от свежи цветя. Тази гледка ме утеши и натъжи едонвременно. Утеши ме, защото всеки знак на благодарност или обич от страна на тези добри дечица докосваше сърцето ми и правеше всяко лишение да изглежда незначително; натъжи ме, тъй като помислих, че средствата, необходими за тези покупки, можеха да бъдат предназначени за по-благородна цел. Във всеки случай, посрещнах с ведрост тези мили прояви на любов. Само едно дете, най-бедното, не ми подари нищо. От засраментото му поведение и посърналото му личице разбрах колко страдаше. Извиках го и когато се доближи до мен го прегърнах няколко пъти, целувайки го. Окуражено от тези ласки, бедното дете сложи в ръцете ми едно пакетче и избяга засрамено. Изненадана и заинтригувана, отоврих пакетчето, без никой да разбере. В него имаше.... познайте! Три захарни бучици! Веднага го извиках обратно при мен. - Знаеше ли, че обичам захар? – попитах го с усмивка. - Помислих си, че може да е така! Аз много я обичам! - И ти - продължих развълнувана - разбира се си попитал мама и ... - Не, госпожо! – отвърна незабавно, - не съм питал никого нищо. Аз ги отделих за вас от моето... - Но... - Баба, когато ми прави кафе с мялко, винаги ми слага в чашата две-три захарни бучици, за да го подлслади. Аз махнах захарта... - А кафето с мляко? – попитах със стегнато гърло. - Пих го горчиво! Марио, малки мой Марио, къде ли си? Може би пушекът на цеховете е почернил ангелското ти лице, може би в този час работиш на полето, където златее реколтата и зреят на слънце лозите, може би те приютяват приключеснки кораби, където работата е така тежка, а надеждата така измамна... Но какъвто и да си – работник, земеделец или моряк, твоето място е сред благородните сърца, за които обичта е жертва, себеотрицанието – дълг. Марио, малки мой Марио, ако можеше за момент да влезеш в моя работен кабинет, щеше да видиш много карти, много книги, много джунджурии, но щеше да видиш и прибрани в малка стъклена камбана три парченца захар, едно име, една дата! |